Живял някога добър и честен земеделец, който имал най-красивата дъщеря в околията. Момиченцето пораснало без майка, но благодарение грижите на добрия си баща, се превърнало в умна, възпитана и скромна девойка.
За зла беда, случили се няколко поредни години на суша. Трудолюбивият човек губел всяка своя реколта. Постепенно, тежка бедност налегнала семейството.
Вдовецът бил принуден често да иска заеми от злия местен лихвар. Месец след месец, дълговете се трупали, а старият лихвар ставал все по-неотстъпчив. От мъка и тревоги, земеделецът отслабнал и се поболял.
Един ден, лихварят неочаквано посетил бедния човек и дъщеря му в техния дом. Изненадани, те чули следното шокиращо предложение:
- Реших да опростя всичките ви заеми. Няма да ми дължите нито стотинка и няма да ви коства никакво усилие. Но в замяна ще взема тази чудна хубавица за своя жена.
При вида на шокираното изражение на бащата и погнусата, която се четяла по лицето на девойката, грозният лихвар разтегнал устни в широка, демонична усмивка, разкриваща противни жълти зъби. С тържествуващ вид той обяснил, че ако не постигнат съгласие, ще пъхне бащата в тъмница. Подчертал, че тогава, останала съвсем сама и беззащитна, девойката, все пак, ще се види принудена да приеме предложението за женитба.
- Няма да позволя подобна неправда! Дъщеря ми няма нищо общо с нашите дела, долу ръцете от нея! – извикал отчаяно вдовецът.
Той хванал дъщеря си за ръка и бързо я повел навън, подвиквайки на нежелания гост, че отива да търси справедливост от градския съвет на старейшините.
Объркан, лихварят хукнал след двамата. С всяка следваща крачка обаче, умисленият му вид се разведрявал и не след дълго на лицето му се появила лукавата жълтозъба усмивка. В грозната му глава бързо се настанил нов план.
Земеделецът и девойката, сподиряни неотлъчно от лихваря, стигнали до просторната бяла шатра на мъдреците. Тя била опасана с широка пътека от обли камъчета – черни и бели на цвят. Привлечени от шумотевицата, старейшините излезли навън. След минути вече знаели всички подробности, както и двете гледни точки в спора. Бързо заключили, че и лихварят има право да иска парите си, и длъжникът има право да не дава дъщеря си.
„Справедливо е, щом не може да плати дълга, земеделецът да влезе в затвора“, отсекли единодушно мъдреците.
Невръстната девойка пребледняла, сълзи рукнали от красивите й очи – престоят в затвор щял да убие болнавия й баща, можело никога повече да не го види. Страхът сграбчил и сърцето на земеделеца – невръстната му дъщеря щяла да остане сам сама на този свят, напълно безсилна да се брани от домогванията на злия стар лихвар.
- Почакайте! – прогърмял гласът на лихваря в напрегнатата тишина. – Аз съм добър и състрадателен човек и размислих. Нека не хвърляме горкия длъжник в тъмницата веднага, а да оставим на Съдбата да реши.
При тези думи той изсипал в джоба съдържанието на кесията си за жълтици и добавил: - Ще пусна в торбичката едно бяло и едно черно камъче. Нека самата девойка да бръкне вътре – ако извади бялото камъче, ще забравя за всичко, ще опростя дълговете и ще си тръгна със здраве. Ако обаче тя извади черното камъче, аз пак ще простя дълговете на баща й, но тя ще бъде длъжна да се омъжи за мен.
Всички старейшини посрещнали с одобрение това щедро предложение на лихваря. Речено – сторено. Старият грозен мъж клекнал, взел от пътеката две камъчета и ловко ги пуснал в торбичката. Завързал я и започнал да я раздрусва, сякаш, за да разбърка съдържанието.
Но девойката, единствена, видяла нещо….. Лихварят сложил в кесията две еднакви ЧЕРНИ камъчета. Нозете й се подкосили, главата й се замаяла, очите се премрежили. Какво можела да стори? Да се отметне от публично направената уговорка? Или просто да откаже да бръкне в торбичката? Дали пък веднага да уличи влиятелния мъж в лъжа? В главата й бумтели въпроси без отговор.. Каквото и да сторела, баща й все пак оставал длъжник. Така или иначе, той щял да свърши в тъмницата, давало си сметка момичето.
За да съхрани бащиния живот, преданата дъщеря решила да жертва себе си.
Смирено се изправила на крака, решена да се преструва, че вярва на манипулативния противен мъж. Очите и сърцето й ридаели горчиво при мисълта, че скоро ще се превърне в покорна жена на грозния подлец.
В мига, в който ръката й бръкнала в торбичката обаче, една мисъл внезапно осенила съзнанието й.
Момичето задържало малко по-дълго ръката си в кесията, а когато я извадило, преднамерено непохватно, изпуснало камъчето на земята. Всички наблюдаващи ахнали, защото никой не успял да види цвета на падналия камък. На пътеката, той се слял с останалите, безброй черни и бели камъчета.
- Простете непохватността на едно изплашено момиче – проговорила девойката. – Няма как да разберем кое точно камъче съм изпуснала, но нека бръкна отново, за да видим какво е останало в торбичката. Ако вътре се намира бяло камъче, аз ще се простя с моя татко и ще последвам своя бъдещ законен съпруг. Но ако камъкът вътре е черен, значи в ръцете си съм държала бяло камъче и ние с баща ми ще бъдем свободни.
- Точно така! Лихварю, покажи камъка от торбичката – заповядали мъдреците.
В погледа, който мигом се впил в лицето на прекрасната девойка, се четяло изумление, къпещо се в гняв и ненавист. Без да сваля очи от нейните, лихварят бавно бръкнал в кесията. Знаел отлично какво ще извади от там. Треперещите му пръсти поднесли пред старейшините объл камък, черен като катран.
- Е, значи момичето е извадило бяло камъче, следователно дългът е опростен! – отсъдили мъдреците и се обърнали към баща и дъщеря, които се прегръщали мълчаливо: - А вие двамата сте свободни.
Понякога прозренията идват при нас мълниеносно, като изненадващ подарък. Спохождат ни точно в критични моменти и в мигове на пълна безизходица.
Безизходица? Съществува ли такова нещо, всъщност?
